„Още няколко думи за Трети март. Слушах и гледах вчера цял ден дежурните ни „интелектуалци“, агресивно и традиционно отричащи ролята на Русия за освобождението ни. Задължително и с удоволствие ги канят всяка година, сакън някой да не си помисли, че свободата ни е дадена даром и най-вече от Русия. Ами да, даром ни е дадена – и да, точно от Русия. Колкото и да ни /ги/ комплексира това, това е истината, и трябва да я приемем най-сетне. За съжаление, българската нация е нямала нужните ресурси да се справи сама с могъщата Османска империя по онова време. Това е истината. Но думата ми е за друго. Дежурните аргументи на нихилистите са, че Руската империя е преследвала своите имперски интереси за проливите и освобождението на България и е било последна грижа. Сега ще бъда максимално кратък: Аз, като българин, въобще не се интересувам от това. Въобще не ми пука какви имперски интереси са преследвали, след като резултат от тях е поставянето на картата на Европа, отново на държавата ми България. От друга страна – няма руски войник, от хилядите оставили костите си тук, който да не е приемал тази война по друг начин, освен като освободителна. За тях милея и тъжа. За тези млади руски мъже, оставили костите си тук. Само в мъртвата долина до Плевен са над 30 000. Когато са ги погребвали в общи гробове са вадили от шинелите и куртките им косите на децата им, които са носили до сърцата си. Според руската традиция косите на детето ти те пазят. Вадили са скъсани писма и православни икони. Вадили са каквото намерят, за да изпратят на близките им като последен спомен. И да, тези хора са освободители. Защото с тази мисия са тръгнали. И повечето от тях завинаги са останали в недрата на майка България, полели с кръвта си свободата ни. А на семействата им са предадени и върнати косите, къдриците на децата им, тях да опеят, тях да оплакват. Косите, обагрени с кръвта на бащите, които са ги носили до сърцата си. Това е. И това, че друг се е погрижил да ни има, не трябва да ни комплексира. Няма по-черно нещо в човешката природа от неблагодарността. Дължим благодарност и трябва да я показваме. Длъжни сме, дори заради косите на децата, пропътували хиляди километри до сърцата на бащите си, повечето от тях останали завинаги в България.“

Тодор Кръстев