Go to ...

RSS Feed

14.06.2024

Капитан Петко Войвода


На 7 февруари 1900 година – непримирен, непобеден !
Но българският 20 век не беше за него!
Ген. Скобелев кани Петко войвода да му гостува и след разпускането на четата войводата заминава в Русия. Там е представен на император Александър II. Той го произвежда в чин капитан от руската армия, дава му Орден за храброст „Георгиевски кръст“ за участието му във войната и имение от 160 000 декара в Киевска губерния, което Петко Киряков скоро продава и се връща в България.
През 1880 година той се заселва във Варна, където година по-късно се оженва за втори път за Рада Кравкова от Казанлък от котленския род на известния капитан Георги Мамарчев, сестра на известния казанлъшки книжовник и общественик Иван Кравков. Голяма е ролята и значимостта на Капитан Петко Войвода и за тракийското движение, и за тракийската организация. На 12 май 1896 г. по инициатива на Капитан Петко войвода и други родолюбиви българи в град Варна за защита интересите на останалото в пределите на Турция българско население се основава тракийско (Одринско) емигрантско дружество „Странджа“, с което се поставя началото на освободителната организация на българите бежанци от Тракия. Днес тази организация носи неговото име. Петко войвода е и сред основателите на Демократическата партия във Варна.
През 1891 г. Петко войвода е оклеветен за опит за атентат срещу министър-председателя Стефан Стамболов. Синът му от първия брак, когото семейството приело охотно и устроило във Варна, е екстрадиран от България, а имотите, купени с парите на баща му, са конфискувани. При обиск в дома им градоначалникът Спас Турчев заграбва и спестяванията на войводата – 110 акции на стойност 44 000 златни лева и още ценни книжа за около 16 000 златни лева, придобити от продажбата на имението, с които войводата е подсигурил старините си. Хвърлен е и е изтезаван сто и четиридесет дни, от 27 юли до 15 декември 1892 г., във варненската крепост Ичкале (наричана и Барутхане, погрешно асоциирана с подземията на Римските терми), след което е интерниран в Трявна. След падането на Стамболов на 18 май 1894 г. той се връща във Варна. В началото на юни 1895 година Петко войвода и Георги Христов Маламата пристигат в Станимака, изпратени от Македонския комитет, за да набират доброволци за чета. В града е сформирана Пловдивско-Станимашката чета, която под командването на Маламата участва в Четническата акция, взаимодействайки с Трета серска дружина на поручик Тома Давидов.
Един откъс от книгата на Николай Хайтов „Капитан Петко Войвода“:
„Търкалят се дните все такива, и неусетно идва краят на годината 1898 и началото на новата 1899-а, когато един нов политически трус раздзижва първия месец на тази година: смяната на народняците с либералите на Радославов.
Новата промяна събужда нови надежди, но напразно. Партиите се сменяват, програмите се сменяват, лозунгите и обещанията се сменяват, но едно остава все едно и също: хората, властниците партизани, които все едно как се наричат — „стамболовисти“, „радослависти“, „демократи“ или „народняци“ — са еднакво лакоми и двулични, еднакво егоисти и безскрупулни и безчестни. Защото по силата на някаква зловеща закономерност, начело на обществения живот в тази епоха на обществено кипене излиза не най-умното и благородното, а тъкмо най-безскрупулното, най-двуликото и безхарактерното.
Такива са и новите властници. Те дават на Петко да разбере, че ако той ги погледне с едно око, те ще го погледнат с две, но техните очаквания да го присвоят си остават напразни. Тъкмо напротив, когато всички си мислят, че бившият войвода е окончателно смазан, Капитан Киряков извършва една „лудория“, която всички слисва и стъписва. Тази лудория се състои в следното. Едно от първите мероприятия на либералното правителство на д-р Радославов е да сключи заем за откупуването на южнобългарските железопътни линии от частните компании, на които те принадлежат. При много възможности, които се предлагат на правителството, за да сключи тоя заем при условия горе-долу сносни, Радославов, по внушение на княз Фердинанд, сключва тая сделка тъкмо с виенски банкери, които определят най-безбожната лихва. Тоя очевиден грабеж предизвиква народния протест и преди всичко негодуванието на консервативната опозиция, към която се числи и Петко Киряков. Капитан Петко Войвода не само че пръв се подписва под тоя публикуван във вестниците протест, но бившият войвода изработва едно черно знаме с надпис „Погребаха България“ и лично той го забива на покрива на своя дом, където няколко дни наред плющи под напора на морския вятър, за общо удивление и възхищение на честните варненци.
… Черното знаме върху покрива на Капитан Петковия дом е не само едно пророчество за бъдещето на България през следващите няколко десетилетия, то е също така и едно тъжно предзнаменование, защото няколко месеца след шумното и славно произшествие с черното знаме, на 7 февруари 1900 година смъртта покосява живота на легендарния войвода Петко, Новий Крали Марко за Одринския край.
Така умира Капитан Петко войвода в своята освободена Родина, ненавършил още пълни 55 години, преждевременно телесно състарен и сломен от тежките побоища в Ичкале, от мръсните клевети и трагични разочарования.
Въпреки мразовития зимен ден погребението му е тържествено — хората, както е известно, на погребение са щедри. Всички са мрачни, някои плачат и плачат искрено, само върху Петковото лице е застинала една загадъчна усмивка, сякаш в последната минута той е разбрал нещо много смешно, ала не е имал време да го изрече.
На какво се е усмихвал Капитан Петко Киряков в последния си час? Дали на избавлението от непоносимата болка? Или от задоволство, че е извървял пътя си прав, или пък се е надсмивал над жалката човешка правда, която винаги идва след ковчега на мъртвеца, ако тя изобщо благоволява някога да дойде!
Неизвестно! Легендарният капитан потъва в гроба заедно със своята весела тайна. Преселва се във вечността последният рицар на хайдушкия деветнадесети век, един гигант — по дух и тяло, както Страшимиров го нарича — смел и благороден Гъливер, който има нещастието да надживее своята борческа епоха, за да попадне в царството на коварните джуджета.
Джуджетата го умъртвяват наистина, но неговият огнен дух вместо да гасне — все повече свети и огрява сърцата с благородния си пример, с кристалната си чистота и с щедрата си саможертва пред олтара на България.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *