СМЪРТ НА ФАШИЗМА

СВОБОДА НА НАРОДА

На 25 март 2019г. се навършват 75 години от боя при с.Ковачите, Сливенско.Това е една от най-страшните битки, водени по време на антифашистката съпротива, в която 16 момичета и момчета в продължение на два дни се бият срещу над 2000 /две хиляди!/ полицаи, жандармеристи, редовна войска и главорезите от групите на Обществената сила на Дочо Христов и въпреки дадените четири свидни жертви, излизат на практика победители в битката.
По решение на ръководството на 6-та ВОЗ, група млади партизани от отряд „Петър Момчилов“ трябва да бъдат прехвърлени в дружина „Георги Георгиев“, която по-късно е преименувана в отряд „Хаджи Димитър“. Ръководството възлага задачата на командира на дружината Иван Гинчев /Йонко/, а за негов помощник е избран партизанинът от Нова Загора Стефан Даскалов /Кочо/.Партизаните от отряд „Петър Момчилов“ са: Стоян Павлов /Станимир/, Тодор Доков /Илчо/, Недялко Царев /Ганчо/, Йорданка Кондова /Катя/, Велка Банова /Янка/, Димитринка Манолова /Петя/, Петко Георгиев /Маджара/, Коста Овчаров /Славчо/, Иван Господинов /Стефчо/, Иван Пантелеев /Драго/, Жельо Димитров /Любчо/, Теньо Попов /Гроздьо/, Тоню Петров /Милуш/ и Георги Лечев /Григор/. От тук нататък ще използвам само партизанските имена. Петима от тях са ученици между 17 и 19 години. Само трима са минали през казарма. Въоражени са с 11 пушки, 6 пистолета, 1 ръчна граната и 8 саморъчно направени бомби от взрив и капсули в стъклени бутилки. Разполагат с достатъчно патрони, събрани за тях преди да тръгнат от ятаците и останалите в яташките къщи партизани.
Походът към балкана започва на 21 март с разчет с.Градец-с.Ковачево- с.Еленово- с.Младово-землянката в Средна гора на Ала баир, северно от с.Научене.До с.Ковачево, въпреки лошото време преходът върви нормално. Но в нощта на 22 срешу 23 март пада много гъста мъгла и водачът на групата , ятакът от с.Новоселец Димитър Желязков /Кемала/, загубва пътя. 7-8 часа, останали без сили, се въртят в омагьосан кръг между околните села. Налага се непредвидено да се отбият и забавят в с.Новоселец. Следващият етап е до с.Еленово, домът на ятака Иван Славов. От тук започват неудачите на групата. По време на последния преход се разболява Катя. Вдига висока температура, явно развива остра ангина. Налага се да я оставят, с обещанието, че ще изпратят човек да я изведе по-късно. Едно объркване на имена, попречва на ятакът Диньо-Содата да измъкне Катя от Еленово. Момичето умира от остро белодробно възпаление. Макар че не взема пряко участие в боя при Ковачите, нейните другари я считат за една от жертвите в тази битка.
Следва тежък, кошмарен поход в нощта на 24 срещу 25 март. 17 годишната Петя не издържа похода.Налага се физически по-силните момчета да я носят. Освобождават от багаж Янка и зверски изтезавания в полицията Гроздьо, за да не се изтощят и те. Всичко това забавя групата. Осъмват в полето.
Няма как толкова въоръжени хора да останат незабелязани през деня. Бедата идва от предателството на един млад овчар, Атанас Гурков от с.Биково, който предава на кмета на селото партизаните. Това им съобщава бай Васил Иванов от същото село, участник в Септемврийското въстание. Тръгват в ускорен ход, но си дават сметка, че Средна гора е твърде далеч, а в равното поле, заобиколени от добре въоръжен и организиран противник нямат шанс за оцеляване. Към тях се насочват полицаи, жандармеристи, групи на Обществената сила от всички околни села – Кермен, Младово, Ковачите, гр.Нова Загора. В следобедните часове се включва и редовна войска от Нова Загора. След кратка почивка на могилата „Мустафа Деди“, тръгват в посока с.Ковачите. Тук дават и първата жертва. Пада убит Кочо, единственият опитен партизанин, освен командира. Това в първия момент действа стъписващо на младите партизани, но опитният командир Йонко бързо организира оттеглянето. Налага се без дори да могат да се простят с агонизиращия другар да продължат напред. Прибират само оръжието му и бегом се отдалечават. Насочват се към Средна гора, но вече са гъсто обкръжени. Йонко решава да приемат битката в малката каменна кариера в месноста „Кайраците“, в землището на с.Ковачите, от където и остава името на това страшно сражение, което започва около 9 часа сутринта и продължава до залез слънце.
В началото на боя началникът на сливенската полиция полк.Алексиев се опитва да сплаши партизаните. С груби и арогантни заплахи и заповеди той нарежда на партизаните да се предадат. Йонко, опитвайки се да спечели време, разменя с него няколко фрази: „Господин Началник, Вие предлагате да преговаряме, а ни заплашвате! Но и ние като вас сме въоражени и ако трябва да преговаряме, ще преговаряме като равни с равни. Кажете какви са условията Ви!“ Алексиев побеснява! Не се подават на писмено излагане на хартия цинизмите, с които се нахвърля и срещу партизаните, и срещу подчинените си. Изправен в цял ръст, той получава полагаемият му се куршум, който, уву, не е смъртоносен.Започва неравна битка! Атака след атака от страна на фашистите, и отпор, който завършва с нови и нови убити и ранени от тяхна страна. В едно от затишията се извисява звънкият глас на Янка:“По долини и ратлини, по Средногорски върхове бродим млади партизани все народни синове…“ За изумление на врага, всички подемат песента. В битката са ранени Йонко, Станимир и Петя. Но най-страшното настъпва след обяд. Билото на „Кайраците“ се затресва от взривовете на мини. Действа минометен взвод от школата в Нова Загора под ръководството на поручик Чапкънов. Но мините не падат в кариерата. Момчетата на поручик Чапкънов твърдо заявяват, че няма да избиват партизатите. Това е плодът на огромната работа , извършвана системно и методично от активистите на Партията и РМС сред войнишките маси. След 9-ти септември поручик Чапкънов признава пред Любчо в един от техните разговори: „Спасиха ви войничетата и залезът на слънцето“. Защото става опасно в тъмнината да се стреля с миномети. Мините започват да падат сред полицаите. Разнасят се гневни крясаци: „Чапкънов, спри, изтрепа ни!“
Врагът разчита на своето числено превъзходство и възнамерява с падането на мрака да нахлуе в кариерата и да унищожи партизаните, но не знае, че срещу страхливите, некъдърни полицейски шефове-палачи стои един от най-талантливите и храбри партизански командири – Иван Гинчев /Йонко/.Йонко разделя групата на две. Едната група е съсредоточена в в източната частна кариерата и нейната задача е да изстреля залп, който да заблуди противника, че партизаните се готвят да пробият блокадата именно там. Същевременно втората група трябва да започне изтегляне от запад. Изтрещява залп от изток. Врагът се насочва нататък, разкъсвайки плътня обръч. В създалата се суматоха партизаните се измъкват незабелязани в западна посока.
В първите минути никой не може да повярва, че всичси са се измъкнали невредими. Зад тях се чува:“ Ура!“ – полицаите нахлуван в кариерата, за да се убедят броени минути след това, че там няма жив човек. Но в надтъпилият мрак за тях е безсмислено да преследват партизаните. Това оставят за следната сутрин.
Партизаните нямат такова предимство.Трябва, използвайки непрогледния мрак, да се отдалечат максимално бързо от района но боя. Решават да отидат в Нова Загора, а от там през следната нощ да потеглят към землянката в Средна гора. Вървят бързо със съвсем кратки почивки. В една от тях трима от партизаните Славчо, Драго и Любчо заспиват. Налага се командирът да върне Гроздьо и Илчо да ги търсят. След последната почивка в Коневската кория Петя се оплаква, че не може повече да върви. Вземат решение да оставят Петя заедно с Ганчо. Те стават следващите две жертви.
Няма абсолютно точни данни за откриването и предаването им.Знае се, че чирак от с.Съдиево съобщава на чорбаджията си, че мъж и ранена жена са го помолили за хляб и се укриват близо до с.Съдиево. Чорбаджията съобщава в полицията. Вдигат полиция, жандармерия, Обществената сила. Обкръжават ги. Започва неравно сражение. Когато превършват патроните, Ганчо взривява оставената му от командира ръчна граната и ляга върху нея. Петя лапа дулото на пистолета и се прострелва с последният куршум. Полицаите разбират, че двамата са мъртви и се престрашават да се доближат до тях. Ганчо в агония е закаран и захвърлен в двора на полицейското управление в Нова Загора, където умира. Петя е тежко ранена, но жива. Закарват я в безсъзнание във военната болница в Сливен. На 27 срещу 28 март Петя идва в съзнание. Медицинските лица, които я обгрижват са се оттеглили за почивка. Дежурният стражар пази навън от стаята. Петя разкъсва превръзката, разчопля раната и предизвиква кръвоизлив. На сутринта я намират мъртва. На 17 години мъничката ямболска гимназистка, която заради нейната крехкост наричат „рибката“, извъшва двойно самоубийство. И остава безсмъртна в паметта на другарите си , на ятаците и на всички онези момиченца, които в нейна памет носят имената Петя и Митошка.
Останалите 12 партизани се добират до Нова Загора и отсядат в дома стария ятак на командира бай Митьо Лозев. С негова помощ и с помощта на сина му Борката събират сведения за разположението на полицията и жандармерията. С настъпването на нощта, изпроводени от Борката, тръгват от къщата на бай Митьо. Пресичат равното новозагорско поле и в ранната утрин са в дебрите на Средна гора. Посрещат ги другарите им, укрити в землянката на Ала баир, под ръководството на комисаря Нено Стоянов /Бай Чавдар/.
Със специална заповед № 4 от 01.04.1944г. ръководството на 6-а ВОЗ изказва своята благодарност към всички участници в битката. Но по-важно е отражението, което има партизанската победа върху населението от целия район. Песни се пеят за тази битка още преди 09.09.1944г. След победата, един от най-големите български художници Димитър Гюдженов нарисува едно от своите най-хубави платна, което до 10 ноември 1989 г. беше част от постоянната експозиция на Националната художествена галерия.
Сега, когато наближават 75 години от Победата на 09 септември 1944г., ми се прииска да напомня зя тези 16 момичета и момчета, които с цената на живота си приближаваха Победата. Поклон пред техния подвиг!