БЪЛГАРИЯ СРЕЩУ ТРЕТИЯ РАЙХ
08.09.2018, 0 Comments
Приносът на страната за разгрома на нацистка Германия е оценен на Парижката мирна конференция
През лятото на 1944 г. съюзническите армии настъпват към границите на Германия. Българските ръководни среди, неведнъж предупреждавани за последиците от техния съюз с хитлеристите, постепенно усещат отговорността си. Съставеното на 2 септември 1944 г. правителство начело с Константин Муравиев решава да скъса с Германия и обявява „пълен и безупречен неутралитет“.
Съюзниците не са впечатлени от този акт, дори го възприемат като ход в полза на Хитлер. На 6 септември правителството променя позицията си и обявява война на Германия. И на 8 септември българските войски в Гърция, Македония и Сърбия влизат в сражения с германски части в районите на Серес, Ксанти, Прилеп, Връшка чука, Кула…
Върху правителството на Отечествения фронт, дошло на власт на 9 септември 1944 г., тегнат сериозни външнополитически проблеми: изолация на страната, враждебност откъм съседите й, реална опасност от поредна национална катастрофа. При това в онзи момент България се оказва в безпрецедентна международна ситуация – обявила е война на Германия, но със силите от антихитлеристката коалиция не е подписала дори примирие.
Тя фактически е във война с почти целия свят. Единственият й начин да позаличи тежкото наследство от съюза с Хитлер е да участва в разгрома на Третия райх. Само така тя може да се надява на по-благоприятно третиране от победителите във войната.
Часове след като е поел властта, министър-председателят на ОФ Кимон Георгиев заявява, че България „ще приобщи всички сили и средства към усилията на Съветския съюз и неговите велики съюзници за изгонването на германците от Балканите“.
Съюзниците реагират разнопосочно. СССР приема българското решение и настоява за незабавно включване на българската армия във войната. Съображенията му са и политически, и военни. Германска армия от почти 400 хиляди души се намира на гръцка територия. Нейното безпрепятствено оттегляне би засилило хитлеристките позиции в северната част на полуострова и в Унгария.
Съветското становище се подкрепя и от САЩ. Обаче
Лондон реагира остро „против“
предоставянето на България на статут на съвоюваща съюзническа държава (признат без особени проблеми на… Италия – б.р.). Причините са както в утвърдената антибългарска нагласа на повечето британски управляващи, така и в очертаващото се следвоенно положение.
Неофициално Сталин и Чърчил са се договорили Гърция да остане в английската сфера на влияние, а България в съветската. А гръцките политически среди остро отхвърлят включването на българската армия в съюзническите сили. Резервирано е и ръководството на партизанската
Югославска народоосвободителна войска (ЮНОВ). Тази позиция идва не толкова от съпротивата, водена до септември 1944-та срещу българските войски, колкото от сръбската амбиция да бъдат задържани заграбените след Първата световна война български територии. Дори не други, а сръбските… комунисти полагат през 1943 г. началото на бруталното изкореняване на българското национално съзнание във Вардарска Македония и натрапват македонизма.
Гръцките и югославските политически фактори не крият и амбициите си
да откъснат нови територии
от България. Югославия посяга към Пиринския край, а Гърция иска да завладее Родопите.
В резултат от съветския натиск Лондон дава съгласие българската армия да се включи във военни действия на чужда територия, обаче само с разрешение на съответните държави. Но правителството на ОФ не получава пряк контакт с щаба на югославския партизански ръководител Йосип Броз Тито; тогава на 21 септември то се обръща към Москва.
Сталин е категоричен: военната и политическата обстановка налагат включването на българската армия във войната. Тази позиция той съобщава на Тито, който е на посещение в Москва.
Резултатът от натиска на Сталин е формално скрепен с договора, подписан на 5 октомври 1944 г. в Крайова от Тито и от българската правителствена делегация. Българската армия ще води военни действия на югославска територия, но само в определени райони.
Така политическите пречки са преодолени. България изпраща на югославска територия три армии (Първа, Втора и Четвърта) с обща численост около 280 000
души от мобилизираните 450 хиляди. Взаимодействайки със съветски части и югославски партизански съединения, Четвърта армия за по-малко от месец освобождава Велес, Щип, Струмица, Кочани, Пехчево и влиза в Скопие. Първа армия успешно реализира Страцинско-Кумановската операция, разгромявайки елитни германски части.
(По-късно югославяните се опитват не само да омаловажат, но и да отричат героичния принос на българските сили, действали във Вардарска Македония.)
Втора армия действа в направление Пирот-Ниш. На 14 октомври с участие и на югославските партизански части освобождава Ниш и започва реализацията на Косовската операция, завършила с прогонването на хитлеристите от части от Южна Сърбия и Косово.
След освобождаването на Ниш (станало със съгласието на Тито) югославската страна настоява българските войски незабавно да се изтеглят от града и да предадат завзетото германско оръжие. Съветското командване остро реагира срещу това искане – всички военни трофеи по право принадлежат на тази армия, която ги е завладяла. Въпреки това българите отстъпват на югославските партизани половината от трофеите.
Изпълнили своите стратегически задачи, трите армии са върнати у нас.
Жестока е човешката цена
на първата фаза (продължила около месец и половина) от участието на България във войната срещу Германия. По бойните полета на Македония и Сърбия са убити 3422 души, а 2136 са безследно изчезнали. Ранените са 10 893 и много от тях остават инвалиди.
На 28 октомври 1944 г. е подписано примирието на България със СССР, САЩ и Великобритания. В него има и текст, който задължава България „да предостави такива сухопътни, морски и въздушни сили, които могат да бъдат определени за служба под общото ръководство на Съюзното главно командване“.
На 17 ноември 1944 г. съветският маршал Фьодор Толбухин и командващият българската армия ген. Иван Маринов договарят продължаване участието на български войски във войната. Сформирана е Първа българска армия (около 130 хиляди души) начело с ген. Владимир Стойчев. Тя е поставена под прякото ръководство на командването на III Украински фронт, с което са избегнати конфликти и противоречия с югославяните.
Особено тежки и продължителни сражения
Първа армия води в края на декември 1944 и началото на януари 1945 г. С твърдост и героизъм българските бойци и командири облекчават стратегически важния момент – настъплението на Съветската армия към Будапеща.
В началото на март 1945 г. германската армия съсредоточава внушителна сила (включително 430 000 души, над 900 танка и 850 самолета) и започва масиран удар срещу III Украински фронт, българската армия и югославските съединения. След няколко дни тежки боеве хитлеристкото настъпление е спряно, след което български части минават в своя участък в мащабно и героично контранастъпление. Така край Драва блестящо завършва отбранителната операция, запомнена с името на реката.
В края на март 1945 г. българската армия е включена в голяма настъпателна операция. След 15-дневни тежки боеве войските ни преминават р. Мур, освобождавайки много населени места.
Вторият етап от участието ни във войната приключва с нови жертви – 3249 убити, 1463 изчезнали и 10 747 ранени. От септември 1944 до май 1945 г. над 32 хиляди души жертват живот или здраве за разгрома на Третия райх. Огромни са и материалните и финансовите разходи на страната. Общият им размер надхвърля 130 милиарда лева.
Воинските качества на българската армия впечатляват съюзниците. Командването на III Украински фронт неведнъж им дава висока оценка. Българите са поздравявани и в комюникета на Върховното командване на съветската армия, например:
„Днес, 20 март… Москва приветства доблестните войски на Трети Украински фронт, включително и българската армия на ген.-лейт. Стойчев… с 20 залпа от 224 оръдия.“
На 27 май 1945 г. Сталин подчертава в послание до Чърчил и Рузвелт: „България дава принос за разгрома на хитлеризма и съдейства за победоносно завършване на войната в Европа.“ Висока оценка на бойните качества на българската армия дават и известни военни кореспонденти на американски и английски издания и агенции.
Още след първите победи във войната против Германия българското правителство поставя пред съюзниците искане за признаването на армията ни като „съвоюваща“. Поради разногласия сред съюзните столици това искане е отклонено.
На 1 март 1945 г. проф. Петко Стайнов още по-аргументирано настоява пред Съюзната контролна комисия (СКК), правителствата на СССР, САЩ и Англия да признаят България за съвоюваща. Освен достойното представяне на Българските въоръжени сили той подчертава и съпротивата срещу прогерманския режим и хитлеристите през периода 1941-1944 г. (Впрочем проф. Стайнов е един от 12-те български политици, които остро реагират против влизането на България в Тройния пакт).
Тази съпротива, макар и по-ограничена по мащаби от антифашистката борба на други народи, не може да бъде пренебрегвана. Трябва да се вземат предвид и условията, при които тя действа. В много държави армиите са разбити от германците и части от тях преминават в съпротивителните движения – пример за това са Югославия и Гърция, където
цели армейски съединения
с оръжието се изтеглят в планините и по островите.
В България в началото на 40-те години армията не само не е разгромена, но е напълно запазена, окомплектована със запасни воини и общо наброява над 300 хиляди щика, които изпълняват задачи и против партизаните в България и в административно подчинените й територии в Югославия и Гърция.
На Техеранската конференция през 1943 г. съюзниците решават да окажат помощ на партизанските сили в Югославия, Гърция и България. Този акт е признание на антихитлеристкия характер и на българското съпротивително движение. В изпълнение на решеното в Техеран Англия изпраща военни мисии (като тази на майор Франк Томпсън – б.р.), а през зимата на 1944 г. започва и доставки на оръжие. Според ръководството на I и II партизанска бригада англичаните изпращат само на тях 5000 пушки, 400 картечници, 800 автомата, дрехи, обувки, санитарни материали. Много партизани воюват в английски униформи.
Днес се правят опити за отричане, омаловажаване, иронизиране и дори обругаване на българската съпротива, включително като се представя тя за дело само на комунистите. Застъпването на такава теза представлява груба историческа фалшификация. Според данни на полицията, събрани до септември 1944 г., съпротивата е сила, с която властта трябва да се съобразява. В полицейските архиви се водят на отчет около 4800 комунисти, а регистрираните противници на режима надхвърлят 65 000 души.
В партизанските отряди мнозинството са млади и безпартийни хора. Над 2200 военнослужещи създават осем партизански отряда – също от млади хора на възраст около 20 години. Съпротивителното движение има широка обществена подкрепа.
Очевидно отричането на антихитлеристката съпротива в България е косвен резултат от острата конфронтация и водената гражданска война през периода на Втората световна война. Това отричане не само противоречи на истината, то е вредно за името и авторитета на страната ни.
Макар че България нe получи статут на „съвоюваща“ страна, нейните жертви и приносът й за разгрома на нацистка Германия са отчетени и оценени на Парижката мирна конференция (1946 г.). Този принос, както и геостратегическите интереси на съюзниците са двата решаващи фактора, които съхраняват териториалната цялост на българската държава след Втората световна война.
