Да получиш висше образование в България вече не изглежда престижно. Направо не е за вярване как преди 10-15 години за едно място имаше по няколко кандидати, а за определени специалности (медицина, право) – по няколко десетки. Сега университетите чакат трето и четвърто класиране, за да наберат желаещи, за да запълнят бройките си.

Причините за това са разнообразни. Основната е демографската. Тези години първокурсниците са от наборите 1996-1998, годините с катастрофална за България демографска ситуация. За един випуск зрелостници (55 000 – 57 000) университетите в България откриват над 70 000 места за първокурсници.  Ясно е, че те няма как да бъдат запълнени. Основната тенденция на завършващите езикови гимназии в големите градове е да заминат да следват в чужбина. Статистиката сочи, че това са около 5 000 – 8 000 от всички абитуриенти. Около още толкова (тук няма официална статистика) нямат намерение да продължават образованието си. Тоест за 70 000 места в университетите има потенциални 30 000 – 40 000 кандидати.

От друга страна финансирането на университетите (тоест получаваната държавна субсидия) е на брой студенти. Това обяснява и неистовия стремеж на всяко висше учебно заведение да запише на всяка цена когото и да е – без (почти) никаква селекция, с обеща- ния за уникални специалности и даже финансови стимули (ВТУ обеща да не се заплаща една семестриална такса). За последните класирания университетите чакат да мине поправителната сесия от матурите – тоест хора, които никога не са и помисляли за университет, получили двойки на матура, през месец септември са ухажвани и записвани като бъдещи специалисти, от които зависи живота ни в обществото – юристи, архитекти, инженери, учители и под.

При това положение няма как образованието да е качествено, няма начин и крайният продукт, тоест младите хора, които излизат на пазара на труда, да са тези, от които