Go to ...

RSS Feed

19.04.2024

Легендарният Стою Неделчев (Чочоолу)


За неговия труден и изпълнен с премеждия живот винаги са се носели легенди, поради което е трудно да бъде описан, но все пак ще се опитам да разкажа за него.

Стою Иванов Неделчев е роден на 12 февруари 1908 г. в старозагорското село Калояновец, което тогава още се е наричало Джамбазито. Жителите на това село са се преселили на тези земи от Габровския Балкан, след като са избягали от потурчването. Но техен постоянен спътник е бедността. Въпреки че са предприемчиви, не успяват да се отърват от сиромашията.

Семейството на Стою е от най-бедните. Още по-трудно става, когато той остава сирак. И така, от малък е принуден да пасе чуждите овце, тъй като семейството му няма свои. Там се сприятелява с овчарчетата Генчо Кънев и Велко Димитров. В душата си таи голяма омраза към чорбаджиите. Тъй като мизерията го задушава, той е принуден да стане крадец. Така попада в Старозагорския затвор. Там се среща с комунистическия деец  Димо Дичев, който го пита “Комунист ли си?”. Чочоолу не знае какво да отговори, тъй като не е член на БКП, но мрази чорбаджиите и им вреди. И отговаря “Комунист съм“, като се изчервява от неудобство, че не казва пълната истина. Тогава Дичев му задава втори въпрос, който още повече го смущава “Колко души е вашата организация“. Следва отговор “Петнайсет“. Старият септемвриец Димо Дичев му казва: “Ти трябва да бъдеш при нас, а не при криминалните“. Чочоолу запомня завинаги тези думи, и въпреки че втори път не попада в затвора, винаги е бил заедно с комунистите.

След завръщането си в родното село, работи в тухларната. Както си спомня по-късно: “Тухларната фабрика бе за нас и спасение, и гибел“. Условията на труд са отвратителни. И така, един ден, когато месят калта за тухлите заедно с жена си Тона, той ѝ казва да си почине, защото вижда колко е уморена. Тогава един от чорбаджиите я вижда и пита “Защо стоиш със скръстени ръце, ма?“ и я заплашва, че няма да ѝ плати. Чочоолу ядосано го пита “Аз като блъскам за трима, ти плащаш ли ми според труда!?“. Тогава полицаят, след като вижда че зад младият чобанин се събират много хора, извиква “Пръскайте се, вашта мамка болшевишка“. Междувременно, неговият приятел от детинство Генчо е станал комунист. И му казва “Остави тези глупости, братле! Сам не можеш излезе на глава с чорбаджиите. Но хванем ли се за ръка ти, аз, Велко, с още стотици, хиляди други, виж тогава…“ И така, една вечер Генчо извиква своя приятел Чочоолу в плевнята на Велко. Там му казва, тупайки го в гърдите: “Тая сила ще я озаптим и ще я насочим към определена цел“. Тогава Чочоолу става комунист.

Недоволството на работниците в тухларната расте, но те не знаят какво да правят. Генчо Кънев им казва: “Това е робски труд, другари! Трябва да настояваме за по-високи надници. И работният ден да се намали.“ Другите са съгласни с него, но не знаят какво да правят.  Той им казва: “Ще обявим стачка!“ Чочоолу, въпреки че не знае значението на тази дума, разбира колко важна е тя и казва “Правилно! Ще им направим стачка на тия изедници!“ Стачката действително има успех. Чорбаджиите се стряскат и увеличават надниците, но ръководителите на стачката, в това число Генчо и Чочоолу са уволнени.

Скоро след това, комунистите печелят изборите в Калояновец и обявяват селото за комуна. Чочоолу е назначен за пъдар и се отнася с отговорност към тази задача, тъй като комунистите трябва да докажат, че не само могат да управляват, но могат да управляват по-добре и по-справедливо от чорбаджиите. Но идва Деветнадесети май 1934 г. и Комуната е разпусната.

Тогава комунистите решават да минат в нелегалност. Всяко лекомислие е равносилно на смърт. Секретарят на РМС Динко Бозев, наричан “Соколето“, решава че страхът е неоснователен и отива да спи в село. И на следващия ден пада убит от един от най-жестоките садисти в Старазагорско Димо Райков–Качака. В нелегалност, Чочоолу се запознава с комунистите Груди Филипов от Боздуганово и Георги Гърбачев от Кирилово. Но въпреки че са нелегални, партийната директива е само да стоят в укритие, без да нападат властта. Поради това, Чочоолу изпитва истинска радост когато попадат на полицията, тъй като тогава, щат не щат, трябва да водят сражения.

Нощта на Великден. Кольо Табаков-Майтапа от Кирилово убеждава своите другари да пренощуват в къщата му. Майката на Кольо състрадателно казва на Чочоолу “Стойо, Стойо, син ми и Велко поне са ергени, ами ти, като имаш убава булка и дете, къде си тръгнал с тях“. На което Кольо казва “Стига, мале, донес малко ракийца да се почерпим за възкресението на Христос“. Може би заради тази своя духовитост и умение да се шегува и в най-напрегнатите моменти, идва неговият прякор “Майтапа“. Тогава изведнъж малката му сестра изкрещява “Полиция, бате, полиция“. Започва сражение. След него, тримата поемат към Балкана. В суматохата, Чочоолу не си обува цървулите и тръгва бос. По пътя към Старозагорските бани, за да не разберат минаващите че са нелегални, Велко се кара на своя приятел “По цяла нощ комар играеш, засрами се! Взеха ти цървулите, че и калцуните, биля!“

Така, след много изпитания, те се свързват с Енинската чета на Петко Маналов, легендарен революционер, офицер от Съветския Военноморски флот, търсен от фашистите под дърво и камък. Виждайки четниците, Маналов иска да премери сили с някого от тях. Тогава Чочоолу започва да се бори с него, но след малко, въпреки че не е по-слаб се отказва, тъй като не може да си представи, че неговият прославен командир може да бъде победен от когото и да било. Тогава комунистът от Дълбоки Бойчо Дамянов  възкликва “Атаман! Истински атаман!“. Тази легенда се носи от уста на уста и така Петко Маналов остава в народното съзнание като “Атаманът“.

 Чочоолу му се възхищава и приема тежко гибелта му. Във Варна, Атаманът е заловен и изправен пред фашисткия съд. Държи се храбро и не издава никого. Неговото достойно държане спасява много хора от смърт. Пред съда той казва “Ние не сме разбойници! Ние се борим за свободата на българския народ!“.  Обесен е в Старозагорския затвор. След гибелта на своя командир, Чочоолу се заклева да следва неговия път. И действително, след години той също се превръща в легенда за народа и страшилище за фашистите. Но за това после.

Когато Чочоолу заедно с Велко и Генчо сядат да отпочинат, в окото на Генчо се забива шип от глог. Те се опитват да го заведат при селския фелдшер, а след това по партиен канал да го изпратят на лечение в София, но през това време окото му изтича. Така Генчо Кънев придобива прозвището “Циклопа“, с което и остава в паметта на хората. В София веднага е арестуван и става “постоянен абонат на лагерите и затворите“.

Бавно и мъчително, лявото сектантство е преодоляно. БКП се ориентира към легални форми на борба (доколкото е възможно) и възприема директивата на Георги Димитров за Единен антифашистки фронт. Нелегалните със смъртни присъди трябва да емигрират в СССР. Така Чочоолу, Велко и Груди Филипов емигрират. В Страната на Съветите, бедното овчарче от Калояновец вижда един друг свят. Наслаждава се на кулите на Кремъл. Влиза в Мавзолея на Ленин. Чочоолу и Велко са настанени в Дома на емиграцията. За първи път те виждат чиста и подредена стая. Изпратени са в ГУМ, където им дават нови и чисти дрехи. Когато се поглежда в огледалото, си казва: “Това ли си ти, Чочоолу, дето гонеше овцете по къра на Джамбазито!“. Стою започва да работи като стругар в завод “Газоапаратна“. Но той не желае да стои мирно, а жадува за борба. През това време тече Гражданската война в Испания. Така, той отива лично при Георги Дамянов и иска да бъде изпратен за доброволец. Но Дамянов му казва, че много хора искат да заминат за Испания и не може да бъдат изпратени всички. След това отива и при Станке Димитров – Марек, който го пита какво оръжие владее. Чочоолу отговаря, че владее пистолет, пушка, граната и допълва: “Въобще, техниката ми иде отръки“, тъй като баща му е бил техник по мелниците. След това споделя, че има и един приятел, Велко, „също голям мераклия за Испания, здрав комунист и изключително храбър“. Така двамата приятели от детинство, Чочоолу и Велко започват да учат в Бронетанковата школа в Горки. Но Френското посолство отказва да им даде визи, и те са принудени да останат.

След това, Чочоолу се опитва да се запише доброволец в Зимната война във Финландия. Почти е одобрен, но накрая му задават въпроса може ли да кара ски. А от къде може едно бедно овчарче да има досег до ски. И така, той остава стругар.

Идва Двадесет и втори юни 1941г. Хитлеристка Германия напада страната на Съветите. Тогава Чочоолу отива при Марек и му казва: “Сега вече за нищо на света няма да ме оставите със скръстени ръце!“ Тогава той е включен в групата на “Парашутистите“, които трябва да се приземят в България и да поведат Антифашистката съпротива. В школата за парашутисти се събират много българи. Пристига и неговият неразделен приятел Велко. По съкратената процедура биват обучени за водене на партизанска война. По-късно Чочоолу ще напише: “Ние обаче знаехме най-важното, как се мре за Народа, за Отечеството! Това бяхме научили от Ботев и Левски“. Повечето парашутисти се задоволяват само с обучението. Но Чочоолу, Велко и легендарният войвода Йордан Кискинов остават дълго след тренировките и се упражняват да стрелят. Научават се дори да пронизват в центъра хвърлена монета. И така, идва часът на завръщането в Родината. Командирът на групата Стоян Палаузов изброява бойците поименно:

-Стою Неделчев-Чочоолу

-Аз!

-Велко Димитров

-Аз!

-Лъчезар Аврамов

-Аз!

-Август Попов

-Аз!

-Божин Чулев

-Аз!

-Иван Дреновски

-Аз!

-Григорий Борикин

-Я!

И това “Аз!“ като че ли е означавало “Да! АЗ СЪМ ГОТОВ ДА УМРА ЗА НАРОДА СИ!“

Накрая, преди да се качат на самолета, Стоян Палаузов им дава последни напътствия “Другари, отлитаме за нашата Родина! Известни са ви задачите, които трябва да изпълним с чест! Отиваме в тила на нашия смъртен враг! Отиваме да победим! Или да загинем! Трябва да покажем, че комунистите са най-добрите патриоти на България! Народът ни очаква да се влеем в неговата борба за освобождение от фашистката тирания!“

И така, идва часът на скока. Чочоолу се приземява в Трявна, точно на покрива на къщата на попа. След това, някои ще си обясняват неговата неуловимост с това, че се е приземил на “Свято място“. Понечва да зареди автомата, но в тъмното той е ударил на камък и се е заредил сам, поради което прозвучава изстрел. Така започва първото му сражение. Фашистите се хвърлят към него, но той ги отбива със съветския си автомат. Тъй като фашистите не познават това оръжие, мислят че “парашутистите“ са много и имат картечница.

Смелият българин от Калояновец се измъква и поема през Балкана. Навежда се и целува българската земя, така както майка му е целувала иконата. Добира се до най-близкото село и се скрива в царевицата. Тогава една селянка го забелязва и се развиква. И започва ново сражение. След това, останалите селянки с гняв ѝ казват: “Гламава си ти! Гламава! Защо издаде тия смели хора!?“ а тя отвръща: “Не знаех че са такива, бульо Иванице, мислех че са решили да мърсуват с мен, пък то… Дано не ги заловят!“

Следват дни и нощи на сражения с фашистите. За него става нормално да чува “Предай се!“ и “Хвърли оръжието!“, но той си казва: “Наивници! Чочоолу не се е тренирал на Московското стрелбище за тоя що духа!“ Така се натъква на пост, войниче. Щом го вижда, войничето премята карабината си на рамо, обръща се кръгом и размахва кърпата си, давайки му знак да премине. Така след много усилия, той стига до историческия връх Шипка. По пътя среща селянка. Той ѝ казва: “Стрино, не се плаши! Не съм лош човек!“ на което тя отговаря: “От такива като тебе не се боя! Но и ти не се бой! Аз също не съм лоша!“ Тя го пита: “Да не си от…“ и посочва небето. „Да. Парашутист съм.“ След това тя му дава храна и го приютява в къщата си. Чочоолу е трогнат от нея, но все пак, за всеки случай, стиска своя автомат. Когато тя го вижда че насочва оръжието, казва: “Такива времена доживяхме, че да нямаш вяра и на майка си…“ Чочоолу засрамено казва “Аз не от тебе, стрино…“, а тя го прекъсва “Знам, сине, знам… Борба е то, не е седянка!“, след което с надежда го разпитва няма ли Русия да преобърне войната. Той ѝ казва, че войната ще се преобърне, но и народът трябва да се бори. Но се задават фашистите. Чочоолу се скрива в един храст. Селянката се чуди какво да направи, за да го спаси, застава пред храста, вдига си фустата и кляка. Фашисткият полицай спира неловко, а тя му изкрещява “Ууу, безсрамнико неден, кво си зяпнал!? Чунким не си виждал!“ Засрамен, фашисткият полицай отминава под шегите и закачките на останалите.

Така Костадинка Арменкова спасява Чочоолу, а по-късно става и негова ятачка. В знак на признателност, той ѝ посвещава глава от книгата си със заглавие “Една Българка“. След това Чочоолу се добира до Боздугановската кория. Там той вижда едно куцо магаре. Качва се на него и по този начин незабелязано влиза в Боздуганово. В Раднево се укрива при Марин Черковски, в къщата на когото се обсъжда организацията на Съпротивата. Събранията са през нощта, а на вратата на къщата пази синът на Марин Черковски, единадесетгодишният Андон, който по-късно ще бъде арестуван от фашистите, ще бъде подлаган на мъчения, на които не би издържал и възрастен, но няма да каже нищо и ще загине едва на четиринадесет години.

Чочоолу стига до Калояновец. Там иска да види своя син Добри. Между децата познава едно едро и вижда, че може би това е синът му. Извиква го и го пита “Как се казваш, мойто момче?“, а то му отговаря  “Добри се казвам, чичко“. Когато чува, че собственият му син не го познава, нещо го пробожда в гърдите. И пита “Добри чий?“ “Добри Стоев Неделчев“ “Ама ти на Чочоолу син ли си, бе“ “Да, чичко.“ “Баща ти сега къде е?“ “В Русия, чичко“ казва детето с надеждата, че тоя човек със съветска униформа, лъскави ботуши и пистолет ще знае нещо за него, без да подозира, че това е той. След това Чочоолу го пита дали си е научил урока, и Добри взема читанката и започва да чете. Когато обаче той пита “А защо носиш скъсани гащи, бе Добри?“, детето настръхва обидено и му казва “Беден съм, чичко…“, след което веднага отива при майка си. След като тя разбира, че мъжът ѝ се е върнал, веднага отива при него и разплакана се хвърля в прегръдките му. Чочоолу казва “Абе аз днеска само сълзи ли ще гледам!? Да не съм умрял, че да ме оплакват жена и син!?“

Чочоолу успешно се присъединява към партизаните. Отрядите се формират под ръководството на Георги Гърбачев, герой от Испания, върнал се в България заедно с Цвятко Радойнов. Към него се присъединяват и любимецът на старозагорските младежи Атанас Колев, наричан ласкаво “Нако шоколада“ и нелегалната деятелка от Пъстрово Дойка Русенова.

Но идва фаталният март на 1942 г. Заради доносничеството на гнусния агент-провокатор Никола Христов-Кутуза, фашистите научават местонахождението на Кириловската група. По една случайност, нелегалните са открити. Започва сражение. Георги Гърбачев загива с думите: “Пак ние ще победим!“ Стоян Вълев също загива. Нако Шоколада извиква на войниците: “Войници, не стреляте! Аз също съм войник, боря се за бъдещето, за един нов живот! Червената армия ще победи!“ Войниците не стрелят, но един от ротните командири, закоравял фашист, сам взема картечницата и го убива. Дойка Русенова остава с един куршум и понечва да сложи край на живота си, но дядо Руси, баща на Георги Гърбачев взема пистолета и казва “Дойке, чедо, недей, може да останеш жива и да разкажеш за нашите деца!“ Полицаят садист Пею Касабов връхлита в къщата, хваща я за косата и я завежда до трупа на Гърбачев с думите: “Ето го вашият главатар! Всички ще избием!“ По-късно този фашистки садист е осъден на смърт от Народния съд, а сега, по ирония на съдбата, на фасадата на Драматичния театър “Гео Милев“ е поставена плоча в памет на него и подобните му убийци, като  същевременно основното училище “Георги Гърбачев“ беше преименувано…

Така ръководството на Съпротивата в Старозагорско е разгромено и отговорността за създаване на партизанските части ляга върху плещите на Чочоолу. През това време, областният полицейски началник пише своите доклади за “двамата парашутисти“ и “не по-малко опасният от тях Генчо Кънев, от село Калояновец“. За тяхното ликвидиране, фашисткият убиец изпраща, както той сам се изразява “старият главорез, извършвал убийства и при други случаи“ Марко Колев Ситев, който е вършил своята подла предателска дейност още когато е съществувала Енинската чета. Предателят иска 20 хиляди за да извърши подлостта, но Чочоолу и Велко го подозират и не се срещат с него, както става ясно, с основание.

На Рождество Христово, Чочоолу и Еньо Тенев-Карата отиват в Християново да вземат храна. Тогава фашистите влизат в дирите им. Точно в яташката къща на Теньо Енев, баща на Карата. Двамата смели българи решават да приемат боя.  Чочоолу се хвърля навън и започва да стреля и да крещи “Първа група – на левия фланг! Втора група – на десния фланг! Трета група – след мен! Напред, юнаци-и-и-и-и!“ Така двамата всяват паника сред фашистите и успяват да се измъкнат. Един от фашистите с изненада реди “Брей, тоя Чочоолу! Пак се измъкна, майка му стара! Че и другият!“ Друг фашист казва “Не, тук има нещо! Чудо ли е, какво ли е, не знам… Но има нещо…“

Така партизанският отряд се събира. Негов ръководител е Чочоолу, а в ръководството са неговите другари Генчо Кънев-Циклопа, Велко, който приема партизанското име “Васката“, Еньо Тенев-Карата и Марин Черковски. Една вечер край огъня, Велко забелязва неговото лице, почерняло от дългите нощи, в които той се опитва да се свърже с партизаните и възкликва “Абе, Марине, приличаш на сатана“ Така Марин Черковски приема партизанското име “Сатаната“. И именно на него е възложена задачата да ръководи операцията по унищожаването на фабриката “Вата“ в Раднево, произвеждаща медицински материали за Вермахта.

Тримата партизани Чочоолу, Велко и Сатаната поемат пътя за Раднево. Води ги Черковски, тъй като е от там. Споделяйки своето вълнение, той казва: “Другари, това ще бъде най-красивият пожар в Раднево!“ Той се нагърбва в буквалния смисъл на думата да пренесе двамата си другари през реката. Когато успява да пренесе Чочоолу, последният му казва: “Абе Марине, ти си готов за тартор на хамалите на Хамбургското пристанище!“ на което Сатаната отговаря: “Вярно, ама дип не се разбирам с Хитлер!“ Тримата другари стигат до Раднево и вдигат фабриката във въздуха.

След като се завръщат в отряда, решават да изпробват пушката, дадена им от радневските ятаци. Марин Черковски закрепя мишената на петдесет метра разстояние и Чочоолу стреля и улучва точно в средата. След това стреля и Велко, но върху мишената няма втора дупка. Черковски казва: “Сватбарски!“, а Велко смята, че пушката е разцентрована. Когато обаче махат мишената, виждат че куршумите са се забили един върху друг. Това до голяма степен е знак за еднаквата съдба и бойно братство между Чочоолу и Велко. Не случайно легендарният командир нарича своя приятел „мой брат-близнак“.

За партизаните се носят легенди. Когато в Чирпан разстрелят един предател, в Казанлък казват, че са ликвидирали десет, когато в Опан влязат двама партизани, в Дълбоки говорят, че са били двадесет. Край Боздугановската кория, тримата партизани, Чочоолу, Велко и Карата успяват да преодолеят четири фашистки кордона и да се измъкнат невредими.

Но след това загива непрежалимият другар на Чочоолу и негов учител в борбата Генчо Кънев – Циклопа. Тръгвайки на акция за село Бенковски, той моли своя ученик да си разменят оръжията “Братко, хайде да се разменим, само за днес. Като чуят твоя автомат, ония посерковци съвсем ще се уплашат!“ И загива, държейки съветския автомат на своя най-добър ученик.

В края на 1943 г., Чочоолу е определен за командир на партизански отряд “Христо Ботев“. Скоро отрядът отново влиза в сражение. Чочоолу е ранен в дясната ръка. Тогава сред партизаните се чува “Удариха командира“ и те тръгват като един и отблъскват фашистите. Чочоолу е изпратен в село Ловец при ятачката Кера Семова, наричана “Червената Баба Тонка“. Там той се тренира да стреля с лявата ръка, тъй като вече не може да си служи пълноценно с дясната. И се научава да стреля добре, като след Девети септември дори печели състезания и обучава войниците да стрелят.

Веднага след като се възстановява, той се връща при партизаните и е определен за командир на Старозагорската въстаническа оперативна зона. Взето е решение на новосформираната партизанска бригада “Георги Димитров“ да бъде спуснато оръжие от Съветски самолети в Черковския балкан. Партизаните продължават настъплението, но и фашистката власт става все по-жестока. В борбата загива и санитарката на зоната, смелата българка Марийка Тодорова –  Наталия с думите на Гьоте “Светлина! Повече светлина!“

Годината е 1944. Новозагорският партизански отряд “Петко Енев“ вече се е проявил в борбата, хвърляйки във въздуха немски камиони с боеприпаси. Взема се решение да бъдат нападнати мините. Така Чочоолу заедно с командира на отряда Христо Кожухаров – Власов пристъпват към изпълнение на задачата. След щателно разузнаване, акцията започва. Когато разоръжават охраната, един фашист се прави на храбър и казва “Аз съм български офицер. Няма да си дам оръжието. По-добре ме убийте“ на което Чочоолу отвръща “Другари, изпълнете желанието му!“ След като вижда дебелия край, фашистът правещ се на много ербап предава оръжието и започва да хленчи. При разоръжаване на другата охранителна рота, войникът Иван Димов се хвърля да прегръща партизаните с думите “Другари, от кога ви чакам!“ След акцията той тръгва с тях и става добър партизанин. Така мините са превзети, а миньорите с радост слушат партизанското слово. Малко след това, партизаните превземат село Сборище. На площада са събрани всички селяни. От кметството са иззети данъчните, нарядните и реквизиционните списъци за ограбване на народа. Чочоолу се изправя пред нахвърляните архиви и казва: “Драги селяни, в тези омразни тефтери е вашата пот, вашата мъка! Ето защо решихме да ги изгорим! Да изгорим вашата мъка!“ След това партизаните превземат и Пряпорец и Ново село. На митинга селяните с интерес гледат партизанката Соня, командир на отделение.

Идва денят на Победата. Партизаните поемат своя поход към Стара Загора. Посрещнати са тържествено в с. Дълбоки, където строени пеят “Когато на Дунав се мръкне“. Най-накрая влизат в Стара Загора, където са понесени на ръце от населението. Тогава Чочоолу чува детския глас “Татко! Татко!“ на сина си Добри.

След Победата Чочоолу става помощник-командир на Осма Тунджанска дивизия, за да я поведе в решаващия бой за изгонването на хитлеровите фашисти. Тъй като не може да си служи с дясната ръка, той е единственият български офицер, на когото е разрешено да козирува с лявата ръка. Към офицерите, които до вчера са го преследвали, той отправя призив, било каквото било, нека сега да служим заедно на България, както са ѝ служили Ботев и Левски. Но много от тези офицери са убедени фашисти, които саботират мероприятията му. Към офицерите той се обръща с “Господа офицери“, но към войниците, към синовете на народа, се обръща с “Другари войници, готови ли сте да бием хитлеристките бандити чак до тяхната бърлога Берлин!“ на което войниците отговарят “Готови сме!“ и техните викове отекват над славния Шипченски Балкан…

Войските преминават през опустошена Югославия. Населението ги посреща с поздрава “Здраво, брача Бугаре!“ на което те отговарят “Смърт на фашизма! Свобода на Народа!“ При село Орлик, въпреки че командирът на Първа Българска армия, славният генерал-полковник Владимир Стойчев и неговият помощник генерал-лейтенант Щерю Атанасов изрично му забраняват, Чочоолу лично повежда войниците в атака с думите “Напред войници! Бийте фашистките гадове!“ Всички тръгват след него “На нож“.  Заедно със своята дивизия, Чочоолу стига до Унгария.

Завръщат се в свободната Родина. Чочоолу става командир на танковия полк в Станке Димитров. Завършва и Военна академия “Фрунзе“. Освен това е и народен представител. Като такъв прави много за развитието на Старозагорски окръг. Много хора решават проблемите си чрез него. Помогнал е и на много хора, не заслужаващи това. Въпреки високото си положение, не цепи басма на никого. Пред неговата къща на бул. Ленин /сега Методи Кусев/ в Стара Загора има паметна плоча на Сталин, с когото се е срещал лично. Когато през 1956 г. Хрушчов прочита своя доклад срещу Сталин, натегачите в Старозагорско решават да махнат паметната плоча. Тогава Чочоолу ги разгонва с картечница и денонощно дежури пред къщата си няколко дни.

За своя бурен живот, той пише книгата “Боят настана“, която послужи като основен източник за написването на тази статия. По нея е създаден и филмът “Осмият“. В главната роля е роденият в Стара Загора Георги Георгиев-Гец.

Легендарният ореол около Чочоолу се допълва и от една история от 80-те години. Според тази история, негов племенник е бил убит в Столипиново, след което легендарният партизански командир атакува квартала с танкове, което спасява Пловдив за дълго от циганската престъпност. Няма да се спирам на тази история поради няколко причини. Първо, по нея е изписано достатъчно. Второ, около нея има много неяснота. Знае се че такава акция е имало, знам го и от жители на Пловдив, но не е ясно дали е командвана от Чочоолу или от съпругът на народната певица Стефка Съботинова, също партизанин и генерал.

Легендарният партизански командир умира на 27 юли 1987г., малко след своя верен другар Велко Димитров. Така не му стигат две години да види унищожаването на Българската държава и разрухата. Кой знае, може би ако беше жив, щеше да поведе танковете към София и да се разправи с предателите.

Но легендата остава… И Старозагорски окръг, а и цяла България винаги ще помнят легендарния партизански командир Стою Иванов Неделчев – Чочоолу

P. S. За написването на този материал съм използвал и статията на Бойко Бакалов – „Бунтовното село Кирилово“.

Подготвил: Марин Спасов, 10 февруари 2023 г.

Книгата „Боят  настана“ на Стою Неделчев (Чочоолу) можете да изтеглите тук – https://probuzhdane.wordpress.com/2022/11/30/kniga-na-stoyo-nedelchev-chochoolu/

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *