ТЕРОРЪТ – ОТ УБИЙСТВОТО НА ИМПЕРАТОР АЛЕКСАНДЪР II ДО РЯЗАНЕТО НА ГЛАВИ ОТ ИДИЛ
15.09.2018, 0 Comments
Пагубното срастване на крайния национализъм с ислямския фундаментализъм
Заслуга за активизирането на тероризма имат в значителна степен двете водещи военни сили в света САЩ и СССР. Студената война предопределя стремежа на всяка една от тях да привлече, често пъти без да подбира средства, на своя страна колкото се може повече. В края на XIX и целия XX в. рязко нараства терористичната дейност. Тя е резултат от изявите на анархизма и национализма, както и от нарасналите икономичиски и политически интереси на някои управляващи среди.
С убийството на руския император Александър II (13 март 1881 г.) се слага началото на поредица от атентати срещу изявени държавни дейци. Повод за Първата световна война е убийството на австрийския престолонаследник Франц Фердинанд. През 1934 г. в Марсилия е убит югославския крал Александър. През 1963 г. жертва на терористичен акт става президента на САЩ Джон Кенеди. Жертви на тероризма са и президентът на Египет Ануар Садат (1981 г.), министър-председателят на Индия Индира Ганди (1984 г.), израелският министър-председател Рабин (1995 г.) и експремиерът на България Андрей Луканов (1998 г.) Наред с държавни и правителствени глави под ударите на тероризма попадат също министри, депутати, висши чиновници и военни.
През последните две-три десетилетия на XX в. акцентът в терористичната дейност се пренася върху мирни граждани и то преди всичко в рамките на отделните държави. Най-характерна особеност на терора през този период е, че той влезе в арсенала на въоръжените средства предимно на сепаратистки, политически и екстремистки религиозни организации. От края на XX в. и началото на XXI в. терористичната дейност бързо излезе извън националните граници и започва проявите си на международната арена. Особено активен става тероризмът, след като получава подкрепата на отделни държави и техните специални служби, разширявайки по този начин и периметъра си на действие.
Сериозна „ заслуга“ за активизиране на дейността му имат в значителна степен двете водещи военни сили в света САЩ и СССР. Студената война предопределя стремежа на всяка една от тях да привлече, често пъти без да подбира средства, на своя страна колкото се може повече различни движения и организации, обявили терора като едно от основните средства на борба.
Впрочем, причината за това безпрецедентно съюзяване е, че всичките – и специални служби, и терористични организации, се ръководят от принципа „ Врагът на моя враг е мой приятел“. Факт е, например, че една от най мощните и активни терористични мрежи в света „ Ал Кайда“ е формирана със съгласието и дори подкрепата на американските спецслужби. Срастването на международния тероризъм с отделни държавни институции придобива широки размери в периода на така наречената втора студена война, т.е. през 80 –те година на XX в. В края на това столетие обаче тази връзка се разпада. Причина за това е, както непоследователността и неконтролируемостта на терористичните организации, така и различните им интереси с държавите и тяхните структури.
Типичен пример за това е „ Ал Кайда“. Отначало дейността й е изцяло насочена срещу съветските войски в Афганистан. След тяхното изтегляне организацията се трансформира в антиамериканска структура. В една от първите си декларации през 1998 г., Ал Кайда“ призовава всички мюсюлмани повсеместно да убиват американски граждани – военни и цивилни, както и тяхните съюзници. Особено остра и агресивна става антиамериканската позиция в началото на XXI в. чиято най – силна проява са терористичните актове от 11 септември 2001 г. в САЩ.
В резултат на сериозно нарасналите финансови и кадрови възможности и огромния вече опит, който терористичните организации имат, те за няколко години разширяват периметъра и интезивността на терора, атакувайки цели в различни точки на света. Обекти на терористични атаки са преди всичко многобройни групи цивилни граждани, намиращи се в административни, дипломатически, културни и спортни обекти или в сухопътни и въздушни транспортни средства. Извършват се с изключителна бруталност по всяко време на денонощието и то най-вече в централните части на столиците и голямите градове, с което терористите демонстрират смелост, решителност и безкомпромисност срещу демократичният свят и християнство.
Международната общност е стъписана и объркана. Политици и анализатори търсят причините за лавинообразното нарастване на терористичните актове. Виждат ги в недостатъчното образование на имигрантите или в тяхното капсуловане и неинтегриране в развитите държави. Не се изключва и нарастващото влияние на ислямския фундаментализъм и противопоставянето му на останалите религии.
сички тези изводи са верни, но не са най-важните. Има и други причини, които в буквалния смисъл взривиха крайния ислямистки радикализъм, който обяви кръстоносен поход срещу цялия неислямизиран свят и преди всичко срещу християнството. Причините за фанатизирането дори на млади и образовани хора, родени и израсли в Европа и САЩ са далеч по-дълбоки. На първо място (сред тях) трябва да се посочи и подчертае политиката на европейските държави и САЩ, към страните и народите от тъй наречения Трети свят. Смъкнали сред упорити борби колониализма, те поподат под икономическа зависимост от бившите колонизатори. А там, където интересите на последните са по-големи, тази зависимост и по-голяма.
Пример за това е политиката им към държавите от Близкия изток. Още през 1945 г. Държавният департамент на САЩ разработва документи, според които енергийните ресурсии на Саудитска Арабия и съседните държави са „изумителен източник на стратегическа мощ и един от най-грандиозните материални трофей в световната история“. Той е и „най-важната от стратегическа гледна точка зона на света“. Тя е под контрол на Англия – най-близкия съюзник на САЩ.
От 1951 г. обаче Иран, който е определен за централна част на тази зона, се управлява от антизападно настроеното правителство на Мохамед Мосадек. Първата му заповед като премиер е да национализира англо-иранската петролна компания, която присвоява огромни печалби от експлотацията на петролните ресурсии на страната. Този ход се приема с огромно одобрение от целия регион, но спечелва гнева на Англия.
Подготвеният с помощта на ЦРУ – първата му мащабна задгранична акция – преврат, който довежда на власт силно проамериканско правителство, полага началота на крайно остро антиамериканско поведение на иранския народ, което не се е променило и до днес. Половин столетие по-късно (2000 г.) Мосадек е обявен за „мъж на века“, а списание „Таймс“ го нарича „иранския Джордж Вашингтон“.
През 1956 г. египетският президент Насър национализира Суецкия канал. Реакцията срещу този акт е още по-остра – война. Англия и Франция подтикват Израел да нападне Египет, а те от своя страна се опитват да играят ролята на помирители. Реакцията на световната общественост е светкавична. Трите държави са осъдени от ООН като агресори. Тази война, макар и краткотрайна отприщва поредица от военни конфликти, насилие, жертви, процес, който продължава десетилетия.
Поредната икономическа криза застава през 1971 г. Англия да прекрати военното си присъствие в Персийския залив. Този ход, според американските стратези, коренно променя обстановката в региона, поради което Вашингтон реагира незабавно. След задълбочен анализ националния съвет за сигурност оглавяван от Хенри Кисинджър, предлага на президента Ричард Никсън подписването на „Меморандум 92“.
Съгласно този исторически документ, „националната сигурност“ на САЩ налага вакумът след отеглянето на английските войски да бъде запълнен с разширяване присъствието на американците. То се изразява в изграждане на американски бази в региона или в близост до него, както и в изпращането на постоянен военно-морски флот, който прераства в Пети американски флот.
Внушително нарастналото военно присъствие се съчетава с разширяване контактите с държавите от региона, макар и с диктаторски режими, готови да обслужват американските интереси. На първо място това са Иран, който закупува американско оръжие на стойност 19,5 милиарда долара и Саудитска Арабия, чийто доставки на американско оръжие надхвърлят 43 милиарда. След падането на шаха на Иран, за съюзник на Вашингтон е привлечен Ирак, макар че и той се управлява от диктатор – Саддам Хюсейн.
От 70-те години на XX век до днес САЩ са активно ангажирани в региона. Всички събития през този период – войни, религиозни и етнически сблъсъци са свързани с участието, откритата и активна подкрепа или прикрита намеса на Вашингтон. Най-мащабният акт на американско ангажиране е войната срещу Ирак през 2003 г., която се смята за грубо нарушаване на международното право.
В резултат на намесата на заинтересовани среди в САЩ, главно сред военно-промишления комплекс и енергийното лоби, бе провокирана през 2011-а т. нар. „Арабска пролет“. Този акт, насочен срещу диктаторските режими, предизвика остра политическа криза, прераснала в гражданска война. Последица от тази, преди всичко американска политика е активизирането на крайно реакционните ислямски фундаменталисти, чието дело е и така наречената „Ислямска държава“.
Несъмнено, отговорност за дестабилизирането на Близкия и Средния Изток носят и други държави, като Англия, Франция и Италия, които участват в отстраняването на Кадафи в Либия. А най-голяма вина за избухналата преди 35 г. гражданска война в Афганистан има Москва, т.е. висшето ръководство на СССР, начело с неадекватния лидер Леонид Брежнев.
Това са само част от най-грубите прояви и намеса на големите европейски държави и САЩ във вътрешните работи на държавите от арабския свят и Афганистан. Те всъщност са факторите, които дестабилизират от десетилетия региона, провокират мащабни етнически и религиозни въоръжени сблъсъци, с огромни човешки жертви и разрушения. Тази неоколониална политика е основния фактор, който предизвика безпрецедентната за втората половина на XX век и началото на XXI век имигрантска вълна. Именно тази политика не само, че не предлага никакви перспективи за прекратяване или овладяване на мигрантския процес, но е в основата на нарастващия и ставащ все по агресивен и мащабен тероризъм.
Повърхностни и неубедителни са оценките и изводите на анализатори и политици за причините, предизвикващи взрив от насилие и бежански потоци. Несериозно е те да бъдат обяснявани преди всичко с нарастващия ислямски фундаментализъм и религиозен фанатизъм. Факт е, че голяма част от извършителите на терористични актове и самоубийствени атентати са второ или трето поколоние имигранти, родени, израсли и образовани в западноевропейски държави и САЩ, мнозинството от които са добре социално осигурени. Освен свободен достъп до образование и безпроблемно професионално реализиране, те и техните семейства имат неограничена свобода на религиозно изповедание и национален език. Затова свидетелстват и огромния брой построени или строящи се религиозни храмове и училища.
Очевидно, причините подтикващи млади и образовани мюсюлмани към яростна съпротива и самоубийствени атентати, е не само от религиозен характер, но и има силна националистическа мотивация. Тези лица, макар и родени и израсли в демократичния свят, стават все по-чувствителни и все по-остро реагират срещу налаганата от някои западни държави неоколониална система. Според тях, виновници за икономическата изостаналост, за тежките социални и здравни проблеми, за неграмотността, глада и мизерията на народите от т.нар. Трети свят, са развитите държави от Европа и САЩ. Западни и мултинационални компании ограбват суровините и енергийните им ресурси, експлотират населението.
Младите генерации от арабските страни, Афганистан, Африка осъждат военната намеса и присъствие на САЩ и част от европейските държави. Те категорично отказват да приемат силово налагания политически модел на управление, както и традициите и начина на живот на християнската религиозна общност. Впечатляващо е, че тенденцията на съпротива става все по-ескалираща. Стряскаща е статистиката на жертвите и разрушенията от терористичните актове, които само за няколко години нарастват многократно.
Идеите за радикална промяна на политиката на западните държави към мигрантите чрез активизиранe на интеграционите процеси, разбиване на мигрантските гета, намаляване на безработицата и повишаване на образованието могат да имат частичен ефект върху ограничаване на тероризма. В никакъв случай обаче тези мерки не са в състояние да прекратят съпротивата на ислямските фанатици срещу неоколониалната политика. Те няма да се примирят с нея, тъй като според тях, тя ограбва бедните народи, обслужва изключително интересите и задоволява алчността на група експлоататори и правителства, които стоят зад тях.
Затова те нямат никакво намерение да сложат оръжие докато външни фактори се разпореждат и експлотират природните ресурси, определят цени или налагат ембарга, които са изключително в интерес на неоколониалистите. Тази готовност джихадистите декларират след всеки по-мащабен терористичен акт. „Почитателите на кръста окупираха нашите земи и заграбиха нашите богатства“, се подчертава например в съобщението им след атентата на 16 януари т.е. в столицата на Буркина Фасо – Уагадугу.
Разбира се, политиката на САЩ и някои европейски държави към страните от Близкия изток, както и към Африка, в никакъв случай не оправдава вдъхновителите и извършителите на терористичната им дейност. В борбата срещу тази политика, обаче се скриват истинските подбуди на крайно фанатизирани ислямисти, които се стремят да наложат най-реакционните възгледи на исляма, като форми на правила за държавно управление.
Срастването на крайния национализъм с ислямския фундаментализъм е реалност, която в никакъв случай не трябва да бъде пренебрегвана. Факт е, също така, че след свалянето на светските режими, макар и диктаторски, рязко нарасна влиянието на крайните ислямистки течения. Особно тревожно е, че в светска държава, каквато десетилетия бе Турция, днешното й ръководство от фанатизирани ислямисти, под претекст, че отстоява националните интереси на страната, с изключително усърдие връща турската държава към религиозните порядки на Османската империя.
Извън всякакво съмнение е, че факторите, които провокират и се използват за формално оправдание на терористичната дейност, трябва да бъдат отстранени. На първо място, това е налаганата досега политика на САЩ и някои европейски държави. Тя трябва сериозно да се преосмисли и коренно промени своя подход към развиващите се страни, богати на природни ресурси. А това означава, че правителствата на развитите държави трябва да наложат на транснационалните картели нови правила, задължаващи ги да работят почтено и прозрачно, и се съобразяват, не само със своите печалби, но и отчитат интересите на тези държави. Крайно време е трансолигархичните кръгове да извършват своята дейност според утвърдените норми и практика на международното икономическо сътрудничество, а не с подкрепата на военна сила.
Вероятно, на този етап препоръка може да изглежда нереалстична, особено за САЩ, където транснационалните кръгове са най-мощни и влиятелни. Известно е, че те имат влияние върху американската външна политика и дори определят в значителна степен нейните насоки и приоритети. Нарастващите мащаби на тероризма и етническите и религиозни войни, предизвикващи все по мощни мигрантски потоци, вероятно ще бъдат фактори, които ще наложат преосмисляне на политиката на Вашингтон и ще засилят позициите на умерените и отговорни американски среди, каквито има и в управляващите институции на страната – правителството и Конгреса, да променят силовия външно-политическия курс на САЩ.
За разлика от американците, мнозинството европейски държави са склони ЕС да се върне към основополагащия при неговото създаване външнополитически принцип. Според него, всички междудържавни, междуетнически или религиозни спорове или конфликти могат да бъдат разрешени с помоща на диалога и дипломацията. Убедителен пример затова е и разрешаването по мирен път на ядрения проблем с Иран. Заслуга затова имат САЩ, Русия и някои европейски държави и особено активността на американския и руския външни министри.
Още с встъпването си в длъжност като държавен секретар Джон Кери зае твърда позиция за регулиране на ядрения спор с правителството на Иран с помощта на диалога и дипломацията, противопоставяйки се на „ястребите“ от Конгреса на САЩ, които настояваха за военен удар по ядрените съоръжения на иранската държава. Тази разумна позиция предотварти избухването на още един голям военен конфликт с изключително тежки последици.
До 2003 г. единодушното мнение на държавите от ЕС бе, че трябва да се даде право на всяка държава на планетата сама да определя своя политически курс и икономически модел, както и да се разпорежда със своите суровини, природни богатства и енергийни ресурси. Всички тези компоненти според европейците са стока, като всяка друга промишлена и селскостопанска продукция, и не могат да бъдат третирани по правила, различни от тези на международното икономическо сътрудничество и световните пазарни норми.
Недопустимо е една или няколко държави, независимо кои са те, силово да се разпореждат с природните дадености на която и да било страна в света. И колкото по-бързо се осъзнае и отчете тази безспорна констатация, толкова по-рано ще се сложи край на съществуваща безпрецедентна в световната история по мащаби, жертви и разрушения терористична дейност.
Не трябва да се забравя, че с усъвършенстването на технологичните възможности и научни открития бързо ще нараства броя на жертвите и разрушителните последици от употребата на нови терористични оръжия. А ако не се тушира алчността и безотговорността на трансолигархичната върхушка, вероятността човечеството да стане обект на терористични актове, дори с ядрено оръжие, е реална.
