През 1990 година в интервю за „ Всяка неделя“ Симеон Б. Сакскобургготски на въпроса на Кеворк Кеворкян „Материални претенции към България имате ли ?“ , троснато отговаря : „Как тъй , в собствената си страна, не! От мене това нещо няма да видите! Независимо от какви обстоятелства, обстановки и становища.“

Вероятно, тази високо благородна позиция пред Българската национална телевизия е един от факторите, които мотивират десет години по-късно близо половината от избирателите да подкрепят Симеон за министър-председател на България.

Всеки достоен българин не би и помислил да отстъпи от подобно категорично изявление. Да! Но Симеон нито е българин, а още по-малко достоен.​ За него изявлението пред българския народ, че няма никакви претенции към „ собствената „ му държава, не струват пукнат грош. С встъпването си в длъжност премиер ръководеното лично от него правителство, по негово искане му връща дворците „Царска Бистрица“ , „Ситняково“ и „ Саръгьол“. Кметът на София Стефан Софиянски пък му връща двореца „Врана“.
След рухването на мита за „ 800-те дни“ , през които Симеон ще „ оправи“ България и прибирането на крупни имоти на стойност стотици милиони лева, собственост на българската държава, българският народ разбра, макар и с известно закъснение, че „ величеството“ от Мадрид не е никакъв месия, а най- обикновен политически шарлатанин и измамник.

Очевидно, стреснати от последиците, които може да има „ далаверата“ с „ царските имоти“, управляващите прехвърлят въпроса за имотите на съда.

Заведените от държавата дела срещу Сакскобургготски за имотите „Ситняково“, „ Кричим“, „ Саръгьол“ са спечелени и на трите инстанции. А ищецът – Министерството на регионалното развитие и благоустройството /МРРБ/, т.е. държавата ,спечели на две инстанции делата за двореца „Царска Бистрица“ и бившето стопанство на УБО край „Врана“. Все още на първа инстанция няма решение по иска за двореца „Врана“ и за 16 500 дка гори в Рила.
Въпреки нереформираната съдебна система и острите критики към нея, трябва да се отбележи, че съдебните състави, гледали делата за въпросните имоти, проявяват изключителен професионализъм, задълбоченост и обективност. Позовавайки се на многобройни документи и доказателства съдебните състави на всички инстанции са категорични : „ Царските имоти“ , т. е. дворците са строени върху държавна земя, със средства на държавата и като държавна собственост не са продавани или дарявани на монархическите особи, а са им предоставени единствено за ползване като държавни глави. Единодушно е мнението на българската общественост, че при съдебните процеси по делата на всички инстанции не е упражняван никакъв натиск върху съда при постановяването на неговите решения.

Очевидно, като „ достоен“ наследник на Кобургите, които не са изпитвали не само симпатии, но и уважение към българския народ, Симеон високомерно отказва да приема решенията на българския съд и завежда дела срещу България пред международния съд в Страсбург.
Тази крайно груба антибългарска проява засяга както интересите на България, така и нейния международен авторитет. Тя обаче за пореден път затвърждава мнението на българите за зловредната роля на Кобургите, управлявали българската държава и нанесли безкрайни страдания и непоправими вреди на българския народ.

За да получи българската общественост по-пълна представа за „царските имоти“ налага се да се припомни кой е техният „ наследодател“.Възможно ли е той – един небогат монарх, само за по-малко от две десетилетия да построи седем двореца и няколко ловни хижи?
Цялата историческа – българска и чуждестранна и мемоарна литература оценява управлението на Кобурга Фердинанд като изключително пагубно и разрушително за България, а политиката му по време на трите войни – Балканската ,Междусъюзническата и Първата световна война, като предателска, т.е. провеждана изключително в интерес на агресивните амбиции на Германия за сметка на българските национални идеали. Безпрецедентната възможност за обединение на българския народ е престъпно проиграна. Въпреки огромните жертви извън територията на българската държава остават около 40 % от българските земи и 35 % от българите.

Освен некадърното му и престъпно управление, многобройни факти и документи свидетелстват за друга особено характерна черта на Фердинанд. Изключително разточителният му начин на живот. Наред с безкрайните балове, приеми, скъпо струващо строителство и поддържане на седемте двореца, които са повече от тези на императорите на големите държави, Фердинанд харчи огромни държавни средства и за честите и продължителни задгранични пътувания. Според българската преса почти една трета от времето на управлението му той е отсъствал от България.

За тази неукротима страст към безцелни пътешествия и пилеене на огромни средства на българската държава са закупени 17 луксозни вагона. Това огромно разточителство на българския монарх смайва дори богатата Европа. При едно от поредните пътувания във Франция през 1910 г. френския печат е шокиран не от визитата на монарха, а от помпозността на посещението му. Париж до този момент не е виждал такава дълга влакова композиция от 12 луксозни вагона и още толкова вагони за обслужващия персонал, кухнята и няколкото автомобила.

Дори Първата световна война не укротява жаждата му към безцелни пътешествия, развлечения и дълги пребивавания в Германия и Австро-Унгария. Парадоксално, но факт е ,че в края на 1916 и началото на 1917 г. той изкарва там няколко месеци, през които се забавлява. В същото време няколкостотин хиляди български войници се сражават, гладуват, студуват и умират по бойните полета.

Още по-фрапиращо е, че по време на войната Фердинанд привиква при себе си в чужбина главнокомандващия българската армия генерал Н. Жеков. Вместо да бъде на фронта, генералът изпълнява заповедта на царя, като със специална влакова композиция минава над 1000 км , за да му „докладва“.

За Фердинанд България е една скучна за живеене страна. За да разнообрази „ скучния „ си живот дори по време на най-критичния период от войната жаждата му към развлечения и показност продължава . През май 1918 г. австро -унгарският император Карл с многобройна свита е на посещение в България. Тази визита предизвиква гнева на българската общественост и затова при завръщането на императора от Пловдив са изпочупени стъклата на вагоните на влака.

Българският монарх, който никога не се е интересувал от мнението на когото и да било, а най-малко от това на българския народ, в още по-драматичен момент – месец септември 1918 г., когато българската армия води кръвопролитни боеве с армиите на Антантата, посреща височайши гости – баварския и саксонския крал. В двореца се устройват пищни пиршества, а царят нарежда дори да се изтеглят две роти от фронта, за да отдадат военни почести на германските величия. Само няколко дни след този безумен бляскав церемониал България капитулира.

Мъката и страданието на българския народ след двете национални катастрофи е неописуема. Единственият в България, който с пълно безразличие и равнодушие приема националната трагедия, е Фердинанд. Това инфантилно поведение впечатлява дори дипломатите и чужденците, живеещи и работещи в България. „ В тези моменти на голям трагизъм, който сподави изцяло народната душа- Фердинанд, старателно пазен от германски войници, надзираваше внимателно и спокойно пакетирането на своя огромен багаж. Редица вагони се пълнеха догоре. И той прибра не само много от украшенията и скъпоценностите на дворците, но и нищожни дреболии“, пише един от свидетелите на тази срамна сцена от поведението на царя-търгаш. Впрочем през 1887 г. Фердинанд пристига в България с шест куфара, а през ноември 1918 г. се връща в Германия с багаж, натоварен на две дълги влакови композиции.

Освен огромния фактологически материал, който доказва реалния собственик на „ царските имоти“- държавата, изнесените кратки данни разкриват същността и характера на „ наследодателя“ – Фердинанд. Крайно наивно и несериозно е да се допусне, че човек , който ненавижда българския народ, за който България е една скучна страна, поради което прекарва огромна част от времето си , през което я управлява, в чужбина, ще инвестира толкова средства в строителството и поддържането на седем дворци. Още повече, че за него „българските министри са селяндури, генералите – тъпаци, а българите – крадци.“ За него българският престол е позицията, която му осигурява един безгрижен, разкошен, разнообразен и разточителен начин на живот. За да осигури паразитното си съществуване, Фердинанд настоява в тайна клауза към договора за присъединяване към Германия през 1915 г. да бъде предвидена сумата от 25 млн марки, която да му се изплати в случай, че Тройният съюз изгуби войната. Въпросните средства му се изплащат от германското правителство, включително и от това на нацистите. Дори Хитлер е възмутен от този сребролюбец и се отнася с крайна неприязън към него.

След като сумите от тази „сделка“ свършват, Фердинанд многократно иска от сина си Борис да му изпраща пари ,за да запази „ високия си стандарт на живот „ дори по времето на Втората световна война. Борис III нарежда на премиера Богдан Филов да бъдат превеждани исканите средства.

В поведението и манталитета си Фердинанд и внукът му Симеон не се различават. Идването и на двамата в България – единият като монарх, а другият като премиер е продиктувано от един и същи мотив. Да използват властовите си позиции за сериозно облагодетелстване, осигуряващо им паразитното и охолно съществуване. И единият, и другият са безчувствени към проблемите и страданието на българския народ. Разликата между поведението на двамата – дядо и внук е, че Фердинанд не обещава при пристигането си в България през 1887 г. нищо, освен да царува. Внукът Симеон обаче даде сериозни обещания, които се оказват чиста лъжа.

Най- точна оценка на персоната на Симеон дава българския народ, който много често е по-мъдър от своите политици. Още след втората година от управлението му като премиер, той разбра, че начело на държавата му застана един измамник, един дребен , но алчен търгаш. Затова огромният ентусиазъм, с който бе посрещнат от половината български народ, бе заменен с възмущение и презрение. Партията, която той създаде на свое име – НДСВ, днес не може да събере и половин процент от българските избиратели.

Крайно време е да бъде разсеян и мита, който се насажда от някои среди за „ големия международен авторитет на Симеон“. Както е известно дори като премиер на България той не впечатли никого на международната сцена, поради което и от обещаните милиарди долара отвън не влезе нито цент. България обаче плати, за кой ли път по време на управлението на поредния Кобург, т.е. загуби милиарди лева от криминалната му приватизация.
Наред с това Европа помни и никога няма да забрави престъпното управление на Фердинанд и Борис III ,който като съюзници на Германия, носят също отговорност за смъртта на десетки милиони хора.

Елиминирането на съдебните решения от страна на изпълнителната власт е не само недопустим акт срещу правовата държава и тежко престъпление, засягащо интересите на българския народ, но и деяние, което историята няма да прости. А нейната присъда е не само най-тежка, но и без давност.

Доц. д-р Йордан Величков – преподавател по международно право и международни отношения.​